Честит празник, България!
Днес свеждаме глави пред една дата, която не е само ден от календара. Трети март е памет, жертва и възкресение. Това е денят, в който България възкръсва от петвековната тишина на робството и отново произнася своето име свободно.
През 1762 година един монах – Паисий Хилендарски – написва малка книга с огромна сила – История славянобългарска. С нея той напомня, че българите сме имали царе, държава и слава, и че сме били велик народ. В нея той не само разказва миналото. Той събужда народа. Той пита: „Поради что се срамиш да се наречеш болгарин?“ Този въпрос се превръща в искра. Искра, която запалва съзнанието.
Църковната борба е един от най-важните етапи по пътя към българската свобода, защото тя е борба за духовна независимост. В продължение на десетилетия българите се противопоставят на духовното господство на гръцката патриаршия и настояват да имат свои църкви, свои свещеници и право да се молят на родния си език. Водачи на тази борба са просветени и смели българи като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които открито заявяват правото на българския народ на самостоятелна църква. Тяхната борба се увенчава с успех през 1870 година, когато със султански ферман е създадена Българска екзархия. Това е историческа победа, защото показва, че българският народ вече е осъзнал своята сила и е готов да възстанови не само своята църква, но и своята държава. Книжовници, учители, духовници и революционери посвещават живота си на една велика цел – да върнат на българите вярата в самите тях.
Българската свобода не идва даром. Днес почитаме паметта на нашите възрожденци и четници, на Раковски, Ботев и Левски, на априлците от 1876-а година. На всички, които с делото и саможертвата си приближаваха този ден. Те бяха първите, които имаха смелостта да превърнат надеждата в дело. Георги Сава Раковски посочи пътя на организираната борба и вдъхна увереност, че свободата е възможна. Васил Левски изгради нейните основи в сърцето на народа, превръщайки свободата в общонародна кауза, а Христо Ботев и неговите четници показаха, че любовта към България стои по-високо от самия живот. Априлците доказаха, че българинът е готов да се изправи срещу всяка сила, когато защитава своето достойнство. С тяхната саможертва свободата престана да бъде мечта – тя се превърна в историческа неизбежност.
Априлската епопея от 1876 година е върхът на българската решимост да бъде свободен. В онези дни обикновени хора – учители, занаятчии, свещеници и селяни – се изправят срещу една империя, водени от вярата, че свободата струва повече от живота. Водачи като Георги Бенковски и Тодор Каблешков повеждат народа към саможертва, а трагедията на Батак завинаги остава символ на цената на свободата. Тази година се навършват 150 години от тази свята епопея – 150 години от подвига, който показа на света, че българският народ е готов да умре, но не и да живее без свобода.
Спомняме си с признателност световните интелектуалци – Гладстон, Макгахан, Достоевски, Виктор Юго, без чието огнено слово в защита на българската кауза, зовът на предците ни нямаше да бъде чут, а априлските пожари щяха да изтлеят без светът да бъде разтърсен от съдбата на народа ни.
Апогеят на вековните усилия, борби и саможертви на поколения българи се реализира – на 3 март 1878 година България отново се появява на картата на Европа след победоносната Руско-турска война от 1877-1878 г. След пет века мрак, свободата отново има име – България.
Днес нашият дълг е различен. Не да умираме за свободата, а да живеем достойно за нея. Да пазим паметта. Да възпитаваме децата си в любов към родината. Да градим общност със самочувствие и вяра.
Свободата не е даденост. Тя е наследство. И от нас зависи какво ще оставим след себе си. Нека на този ден си спомним, че България не е само държава. Тя е дух. Тя е памет. Тя е съдба.
Да живее България!
