На ІІ-я етаж е развита основната тема на музейната експозиция – народното творчество, отразено преди всичко в народните тъкани и носии, с прекрасни багри и орнаменти, показващи уменията, чувството за хармония и красота на българката. Изложените носии дават представа за демографския облик на нашия край. Облеклото се различава със своето голямо разнообразие поради сложните миграционни процеси, станали през ХІХ в.- най-старото местно българско население са т.н гребенци. Те населяват предимно северозападна Добруджа, край р. Дунав. Сравнително ново за Добруджа население е това на тракийците, после следват балканджиите, между които преобладават котленците.
Мъжкото облекло на добруджанското население се отнася към чернодрешното. Ризата е от памучно платно. Яката, пазвата и ръбовете на ръкавите са извезани с дребни растителни мотиви. Гащите са дънести, от домашен бозов, естествен кафяв шаяк. Поясът е червен, с бели кенари по дългите краища. Младите мъже използват яркочервени пояси, а по- възрастните- тъмночервени до черни, без кенари. Горните дрехи са антерия, аба и бойкожух. Най- представителната и хубава дреха е елекът. Изработен е от пъстри домашни платове, с дълбока пазва, закопчан двуредно със застъпени предници и украса от гайтанови извивки, ивици и кръгове. Бели абени навуща, стегнати с черни върви, пъстроплетени чорапи, калцуни от бяла аба с обточени черни гайтани и цървули от свинска или телешка кожа са необходимо допълнение към мъжкото облекло. На главата се носи калпак от овча кожа.
Женското облекло се отнася към сукманеното. В края на ХІХ в. в Добруджа се е запазило локалното разнообразие и специфика на облеклото. Традиционните носии илюстрират етнографската пъстрота на българското население в Добруджа и характеризират българското облекло от твърде обширна територия на страната. От това облекло се създава фустеното в южна Добруджа и сукманеното в северна Добруджа. Представени са риза с туникообразна кройка, фуста или сукман, украсени с ивички от черно кадифе или сатен, изработени от едноцветен червен, винен, син или кафяв шаяк или пъстър домашен вълнен плат, престилка с разширен страничен бордюр, изработен от цветни прежди и със зашита върху долния плат бяла фабрична дантела, елек и матине. На главата е забрадена бяла или жълта памучна кърпа /ръченик/.
Хоризонтален тъкачен стан- Традиционен и най- широко разпространен уред за домашно тъкане у българите. Ръчният стан за домашна употреба е устойчива конструкция от греди под формата на правоъгълник. Състои се от два масивни дървени цилиндъра/ кросно/, поставени в двата края – за намотаната основа и за навиване на изтъкания плат. Тъй като в процеса на тъкането нишката трябва да е добре опъната, и двете имат възможност да се въртят около оста си за натягането на нишките от основата и да се застопоряват. Всяка отделна от намотаните нишки след това преминава през т. нар. нищелки. Те са най-малко две, но могат да бъдат и повече. Нищелките чрез педали се задвижват във вертикална посока. Така два съседни конеца прокарани през нищелките винаги имат различно пространствено положение – единият е нагоре, а другият е надолу. Непосредствено до нищелките (в посока на тъкача) се намира т. нар. бърдо. Представлява масивна дървена рамка с вградена решетка от здрави вертикално поставени дървени пластинки. Подобно на гребен за коса нишките за основата разделени преминават свободно в цялото работно пространство на бърдото. Но с него прокараната напречно на основата нишка се приплесква към прокараната преди това. Совалката е носителката на напречно поставяния конец (вътък). И накрая изтъканото се навива на второто кросно
Дарак – уред, на който се влачи вълна- това е чепкане на вълната и разделянето и от чужди тела и частици. Изработен е от дърво със здраво закрепени гъсти редици от нагънати телчета. Вълната се слага върху телчетата и се разчепква до свиването и на малко руло.
Чекрък – устройство с въртяща се колело предназначен за навиване/усукване/масури с прежда, които се слагат в совалката на тъкачния стан.